„Поезията: това най-невинно от всички занятия…“1
В края на 50-те и особено през 60-те и 70-те години на ХХ век лирическото нахлува – подмолно, но постъпателно, в българската литература. Дискретно, почти неусетно започва да обръща погледа навътре. Бавно, но трайно започва да пренасочва вниманието: от монументалните картини, партийните лозунги, ударните фрази и конвенционалните послания към малкия, понякога неясен и нееднозначно изразен, разколебан и противоречив свят на индивида. Гръмката реч на обобщения субект към обобщения читател бива релативизирана от слабия, твърде личен, „незначителен“ глас на аза, бива пронизвана сякаш отвътре – неочаквано и невидимо, от взирания и съмнения, покълващи от онази неизтръгваема сърцевина на лирическото, чието присъствие всеки долавя, но трудно може да бъде дефинитивно описано и назовано, и още по-трудно – да бъде забранено.
Дори когато пише от първо лице, единствено число, идеологически правилният писател от края на 40-те и от 50-те години внушава някакво „ние“, което говори на някакво „вас“. Всеки е част от нещо (голямото нещо на Партията и Народа), никой не е единичен. Единичните са обречени на отпадане, зачеркване, понякога – на физическо унищожение. Затова и солипсизмът на личния свят с неговите драми, с неговите изключвания от прозрачното, отвсякъде наблюдаемо общо битие (по сатиричната „Китайска хроника“ на Цветан Стоянов) автоматично отпада като оптика на писане или поне – на писане, което разчита на публикуване и харесване. Лозунговото скандиране, епическият модел: общество+история+индивид – навсякъде и всячески – и в поезията, и в прозата, и в драматургията – са заели литературната сцена. Да, именно „сцена“, защото тогава повече от всякога литературата е изнесена на показ, наблюдаема, поставена навън. Вън от себе си, вън в някакъв смисъл и от автора си.
През 1953 г. в Съветския съюз умира Сталин. През 1956 г. в България се състои Априлският пленум – родната синхронизация със съветската линия на политическо и идеологическо размразяване. От края на 50-те в обществено видимата ни литература започват промени чрез послания и поетики: от оптимистичното туптене на Априлските сърца (в което едва ли не всеки български априлец вижда себе си като Евтушенко и Вознесенски) до сатиричните усъмнявания, дисидентските отпори и куп други отклонения от правата линия (като т.нар. „инфантилизация“, абсурдизъм, магически реализъм и др.).
Има обаче една тенденция която сякаш пълзи – бавно, тихо, неусетно. И затова не може да бъде пряко посочена, изведена пред строя, разстреляна (за разлика от директните критики на властта). И това е нахлуването на лирическото в литературата – с неговите вглъбявания, съзерцателност, нееднозначност, емоция, с неговото реене из малкия свят на индивида, с неговата чувствителност към разминаванията – между хората, между човека и обществото, между света вън и света вътре.
Светът-вътре. Това е нещото, което режимът – което никой режим – не може да изличи докрай. И в периода на размразяването светът-вътре започва да излиза наяве, да разказва за себе си, да споделя, да въвлича в преживяванията си и други светове-вътре, да импулсира други чувствителности. Тогава – през 60-те и 70-те години – режимът сякаш започва да се руши именно отвътре, бива неусетно накърняван, поставян под въпрос по един начин, алтернативен на пряката конфронтация – без ясен враг или дори опонент – чрез лирическото.
Лиризира се прозата, лиризира се драмата, самата поезия става действително лирична, появява се и така наречената „тиха лирика“. И това се забелязва от критиката, критикуват се автори и творби, но никой не може да затвори или прати в лагер някого само защото изпада в „дребнотемие“. Никой не може да спусне забрана – за книга или за право на публикуване – само защото някой занимава света с „незначителните си“ проблеми (е, този някой обикновено бива изтикан в периферията, но това е друга тема). Така, притчово казано, лирическото се превръща в подценения Давид на голиатовската ни литература от времето на комунистическия режим. И това се оказва възможно именно защото става дума за тенденция – не за отделен текст, субект, изречение, които ясно и еднозначно критикуват обществото и неговото житие-битие. Не дори и за „езоповски езици“. Става дума за нежното дръпване на завесата, скривала петнадесетина години един незаобиколим свят – света на аза.
Така в някакъв смисъл точно крехкото, тихо „лирическо“ дава най-устойчивия отпор на тоталитаризма. Защото има качеството да трае, да не е екстремно, да съществува успоредно със системата, рушейки я отвътре, променяйки я неусетно, бавно, но постоянно и съществено – подменяйки не нещо друго, а самата й културна текстура. Защото лирическото има скритото оръжие да бъде човечно и човекосъобразно. То не е радикално. Не избива като рязък жест, предизвикващ незабавна санкция и съответно – потушаване. Лирическото тлее. И променя. Трае. И променя. Променя поезията, прозата, драмата, мисленето и емоциите на хората, превъзпитава меко и неусетно. Променя въздуха, климата на обществото.
(Хьолдерлин в писмо до майка си.)
Елка Димитрова