Елка Димитрова
Институт за литература – БАН
Тази статия е насочена към два текста на Цветан Стоянов: „Невидимият салон“ и „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“.
В първия текст, „Невидимият салон“, Стоянов ясно противопоставя живия език на мъртвия („салонен“) стил, проследявайки санкцията на салона срещу езика – дори когато този „салон“ е невидим, какъвто е случаят в българската литература и култура. Разбира се, според автора основател на българския „невидим салон“ е Пенчо Славейков с неговия „нормативен стил“ в неосъзната схватка с „кървавия език“ на баща си Петко Славейков.
Но в „Невидимият салон“, в патоса на „Салонът трябва да умре!“ и под претекста, че не пише нищо повече от „бележки за нашия литературен език“, Цветан Стоянов всъщност нахвърля една кратка история на българската литература от Захари Стоянов до Георги Джагаров. Това – много грубо казано, защото тук са завихрени текстове и автори от „Хайдут Сидер“ до Станка Пенчева например (в първия случай става дума за поемата „Черен Арап и Хайдут Сидер“ на Никола Козлев).
В „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ (стъпващи на неговия дисертационен текст) Стоянов пък пише съвсем сериозна и обстойна (доколкото е възможно в този обем) история на световната литература.
И в двата текста характерното е, че доминират критически лайтмотиви (жив език – мъртъв стил в „Невидимият салон“ и отчуждението в „Идеи и мотиви…“).
Тоест това не са просто литературни истории – това са идейно организирани литературни истории. Не бих редуцирала „идейно“ до „идеологически“, защото Стоянов все пак е в особени отношения с идеологията. В някакъв смисъл дори я използва за параван – привидно критикува през нейните опорни положения, но в същото време – именно критикувайки през тях, внася познание за алтернативното, в някои случаи – и за забраненото.
Другият характерен и за двата текста момент е, че те са диалогични, що се отнася до материала. Тоест организират литературния материал в своеобразен диалог, преди всичко по оста родно – чуждо.
В този смисъл за Стоянов нито българската литературна история е само българска, нито световната е само световна. Първата, маркирана в „Невидимият салон“, постоянно прескача в аналогии с чуждите литератури (в нея се врязват Петрарка, Байрон, Шели, Вийон, Монтен, Флобер, Стайнбек, Достоевски, Есенин, Рабиндранат Тагор и кой ли още не). Втората от своя страна, бидейки текст за „идеите и мотивите на отчуждението в западната литература“ (подч. мое – Е. Д.) и концептуално силно основавана на Русо и Хердер, някак постоянно се заговаря с българската литературна и социокултурна действителност.
*Текстът е представен на международната конференция XV славистични четения на тема: „Полемики и избори“, 16 – 18 юни 2022, СУ „Св. Климент Охридски“, и е приет за печат в Сборника с материали от конференцията.