Представата за себе си стъпва на съзнанието за припознатост в миналото, за реализация в настоящето и за устойчивост в бъдещето. Контролът върху различните модуси на времето е контрол върху самоидентификацията на субекта и на колектива и поради това тъкмо той се превръща в прицелна точка на всяка идеологическа пропаганда и съответно на идеологическата пропаганда у нас както преди Девети, така и след това, а литературата се явява основно средство, чрез което този модифициран (или въобразен) темпорален опит може да придобие плътност, да бъде нарочен и припознат като истинен. Но времето е категория неясна и податлива на интерпретации. Тя може да бъде използвана както като средство за въздействие върху човека и масите, така и да се превърне в ниша за индивидуално (и не само) бягство от различните идеологически матрици, които биват натрапвани; да се превърне в структуроопределящ фактор, предпоставящ възможността за намиране на смисъл и битуване в различни светове.
Да се върнем обаче на формите на контрол. Комунизмът налага представата за светлото бъдеще, което се характеризира с идеята за обществен възход и справедливо споделени блага. В ляво ориентираната българска литература такива схващания се срещат още в края на XIX век в лириката на Димитър Полянов, след това с категоричност се открояват в творбите на Христо Смирненски и Никола Вапцаров и тавтологично се преповторят в произведенията на други пролетарски автори от 30-те години на ХХ век. Идеологическата доктрина след 1944 г. обаче изисква ентусиазмът от светлото бъдеще да добие мащабни колективни измерения, поради което и оптимизмът се превръща в неизбежен за дадено художествено изображение – той не просто трябва да се тематизира, той се превръща в основен естетически критерий при определяне на ценността на дадена литературна творба. В същото време миналото също се оказва обект на идеологическа узурпация, като прави впечатление, че в годините до 1956 г. преобладава по-скоро вглеждането в близкото минало – новата власт се представя като резултат от един героически изстрадан, но естествен и последователен процес на развитие на обществото (процес на „осъзнаване“, както казва Бойко Пенчев – Пенчев 2023: 70–114). Като примери могат да се дадат романите на Андрей Гуляшки „Ведрово“, на Георги Караславов „Обикновени хора“, дори и на Емилиян Станев „Иван Кондарев“. Така, чрез историзацията, следва да се постигне наративна стабилизация на наложилата се комунистическа власт и да се изличат различните форми на индивидуално преживяване на времето, като се заменят единствено с наложения модел за колективен опит. Въпреки това обаче в края на 40-те години все още се появяват текстове, които посочват възможността не за „открито“, а за „скрито“ битие с другите, където Азът и ближният странят от тържествено засвидетелстваните образи на колективен живот в идното, но споделят трагизма на съдбите си. Като пример може да послужи стихотворението на Иван Пейчев „Страх“, писано през 1939 г., но включено в „Стихотворения“ от 1948 г.:
И ако трябва – ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.
(Иван Пейчев, „Страх“)
Много по-активно бягствата във времето започват да се реализират през 60-те години – в началото в поезията, а след това в прозата и драматургията се забелязва стремежът да се разчертаят полетата на личното пространство чрез реконструиране на индивидуалния опит, който обаче не разчита на линейната постъпателност, а на флуктуациите, контракциите, ретардациите, на пробивите и обръщанията в субективната представа за времето (тук могат да се споменат ретроспективно насочените текстове като поемата „В меката есен“ на Валери Петров, стихосбирката „Обратно време“ на Блага Димитрова и др.). Специално място трябва да се отдели на разглежданата от Бойко Пенчев „консервативна революция“ от 60-те и 70-те години, която се реализира чрез различни форми на оттласкване от прогресисткия комунистически разказ и въвеждането на едни циклични по своя характер времеви модели, разгърнати в белетристиката (на Йордан Радичков, Васил Попов, Николай Хайтов и др.), но и в критиката на тези две десетилетия и в която по сложен начин се напластяват разнородни идеологически доминанти (Пенчев 2023). Освен това, през 60-те и 70-те години като форма на бягство от „ударното“ социалистическо настояще могат да се приемат и някои от историческите романи, при които обаче пряката връзка с настоящето изглежда прекъсната – те се фокусират често върху далечно минало, без да теглят експлицитни идеологически нишки към настоящето (в известна степен тук могат да бъдат назовани заглавията на романите „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева и „Антихрист“ на Емилиян Станев). При тези произведения възможността за преживяване на травмата се насочва към миналото – това са бягства, някои от които обаче се оказват вече изпреварени от коварните превъплъщения на новите символни лица, които властта усвоява (вж. статията на Албена Хранова за „Време разделно“ на Антон Дончев – Хранова 2008). В края на 60-те, през 70-те и 80-те години обаче виждаме и други проекции на темпоралното бягство – в бъдещето, представено в научнофантастичните разкази, повести и романи. Изграждането на техните художествени светове също често е предпоставено от идеята за темпорална дискретност. Този път това е прекъснатост между привидно реалистично положеното и сякаш вече предвидимо „светло бъдеще“ и темпоралните модели на фикционалните светове.
В края на 60-те години и през 70-те обаче в българската поезия авторите като че започват да се отказват от бягствата в миналото или бъдещето. И ако идеологизираната поезия от края на 40-те, от 50-те и 60-те години създава представата за едно интензивно наситено от очакване на утрешния ден настояще, то голяма част от поетите, дебютирали в края на 60-те и през 70-те години (Борис Христов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Калина Ковачева и др.), показват „разтегленото“ до безкрайност сегашно на празното очакване. В жарките пустини на това несвършващо време те търсят онези символни означения, които да се превърнат в техни екзистенциални опори (вж. напр. „Дърво на хълма“ на Иван Цанев). Когато обаче силата на поетическия жест да намери или създаде такива означения се окаже лукаво „преработена“ в идеологическо клише или житейска прагматика, тогава сякаш литературата стига до радикалния себеотказ (вж. поемата „Честен кръст“ на Борис Христов). Този себеотказ може да се реализира и чрез драматичния порив да създадеш разказ за себе си през проектирането на друг субект и глас, възлизащ от миналото, драматично изговарящ провалите на настоящето:
…ще долетят безсмъртните птици с гласовете на
бащите ни,
ще кацнат на хоризонта с червени крила и прегърбени
клюнове,
ще разкъсат синята хартия на небето и ще ни кажат:
НИЕ чакахме векове, скъпи старци! НИЕ чакахме…
НИЕ…
(Румен Леонидов, „Когато календарите…“)
С годините идеята за светлото бъдеще се компрометира, постепенно идното като концепт започва да се изличава от представата за свят. Появяват се млади хора, които са сякаш заключеници в своето социалистическо настояще, лишени от минало (автентичността на което отдавна е била изтрита) и освободени от бъдеще; те са първи, последни, единствени, безвременни, вечни: „синове без бащи / и бащи на синчета нераждани…“ (Георги Рупчев, „Ателие“). За тях смисълът на поетическия жест се съсредоточава само в онази воля да избягат от привидната пълнота (но действителна празнота) на света, да съзрат и преживеят болката не като друго, а като вход към времето, разгръщащо се като памет и воля за „изход от непълнолетието“: „Влезе Мария. Тя каза: „Снощи починал татко.“ (Георги Рупчев, „Ателие“).
Надежда Стоянова
Цитирана литература
Пенчев 2023: Пенчев, Бойко. Прогресисти и консерватори. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2023. ISBN 978-954-07-5626-4.
Хранова 2008: Хранова, Албена. Родно, дясно и ляво: Антон Дончев. – Либерален преглед, 21 ноември 2008. [прегледано на 24 юли 2023]. Достъпно на < https://www.librev.com/index.php/arts-theory-publisher/413-2009-06-16-06-07-56 >.