Политическият тоталитаризъм по подразбиране е режим на травматично битие за цялото общество, в което действа. В някакъв смисъл това се отнася дори и за облагодетелстваните от него, защото, хипотетично погледнато, извън тоталитарната система те биха могли да се развият и по по-добър начин – и в етически, и в професионален, и в житейски план.

В аспекта на активната агресия обаче – там, където можем да наблюдаваме действията на тоталитарната държава срещу обектите на нейната санкция – видимо се очертават характеристиките на терора и насилието. И тук ефектът върху потърпевшите вече съвсем не е хипотетичен. Става дума за хора с драматично или трагично изменени съдби, за хора „без съдби“, ако перифразираме „бивши хора“ – гротескното клише на комунистическите функционери. Става дума за принуда, контрол, цензура, рестрикция, забрана, стигма, осъждане, физическо унищожение.

Тоталитаризмът, разбира се, има и своите „медиатори“ – също жертви по някакъв начин на неговата система. И това са доносниците и агентите на Държавна сигурност, хората, въвлечени (нерядко и против волята си) в социални роли, които едно демократично устроено общество не би толерирало. И тук често влизат в експлоатация механизмите на изнудването и страха, но още по-често действа една елементарна манипулация чрез подлостта, низостта, реваншизма, дремещи в човешката природа.

Дори неутралните, т.нар. „обикновени“, хора – хората без изричен ангажимент към системата – в едно тоталитарно общество живеят живот, различен от този, който биха живели в демократична държава.

Затова може да се твърди, че тоталитарните управления изкривяват целите общества, в които функционират. Особено бдителни и изобретателни в надзора и санкциите са те към полето на културата, чиито творци и разпространители се оказват обекти на нескрито наблюдение. И именно в това поле с особена яснота изпъква абсурдността на механизмите на политическия тоталитаризъм. Защото авторитарна власт и култура, контрол и творчество – това са понятия, видимо антагонистични. В тоталитарните държави обаче, от една страна, властта се стреми да държи под контрол културата. От друга страна, културата реално заплашва тоталитарната власт, творчеството подкопава контрола ѝ, защото въздействието на една силна публицистична статия, на литературен текст, на картина, плакат, карикатура, драма, филм върху „масовото съзнание“ може да бъде по-силно и бързо от всяка официозна пропаганда и агитация, особено тогава, когато те са насочени към невралгични теми от живота на обществото.

Репресиите над инакомислещите в България след 9 септември 1944 г., както е известно, имат различни измерения и разновидности – като се тръгне от противоконституционния Народен съд (декември 1944 – април 1945 г.) и се стигне до съседа доносник. „Никой не трябва да бъде оправдан!“ – тези думи на Георги Димитров са девизът, под който действа Народният съд, регламентирайки физическото изтребление на хиляди българи в рамките само на четири месеца.

Под изричен прицел попадат писателите и работещите в медиите – заради масовото въздействие на тяхното занимание. За тях е организиран Шести състав на Народния съд в София, чиято цел е да осъди сто и двама журналисти, публицисти, писатели, карикатуристи, радио коментатори, редактори и директори на вестници, директори и сътрудници на пропагандни институции, ръководители и активисти на организации, които според обвинението на НС са извършвали фашистка пропаганда.

Как се създава култура в такива условия? Как се пише литература?

Освен явната проблематичност на една ситуация, в която всеки знае, че думите му се следят и цензурират, съществува и не по-малко явна заплаха от смърт, затвор, лагер, интрениране. И това положение не остава ограничено в първите години след 1944.

Автоцензурата (понякога дори несъзнателна) е другият – по-малко видим, но не по-малко действащ и траен резултат от наложената атмосфера на страх и приспособяване. Това е настройката да говориш, пишеш, мислиш в угода на режима още преди режимът да е поискал това от теб – да предусетиш неговите изисквания, да предугадиш вълните на неговата благосклонност, за да не се окажеш неудобен, уязвим, обречен…

В този смисъл литературата от периода на тоталитаризма е много специфичен феномен – специфичен дотам, че ни кара да гадаем каква би била иначе българската литература, каква би била без 9 септември 1944 г.

И „езоповският език“, и засилените междутекстови връзки, и паническият стремеж към умереност, и неестествената правоверност, и съответно – резките, отчаяни, сардонични изригвания срещу системата – това са все прояви на една, бих казала, вторична фикционалност, която „коригира“, моделира, трансформира, мачка и премачква първичната, естествената условност, която литературното начало носи в себе си. Това е нещо като симулация на симулацията, видим или невидим филтър, през който литературното преминава, бидейки литературно-от-времето-на-тоталитаризма. В този смисъл и цензурата някак става втора природа за голяма част от литературата през 1944 – 1989 г., тръгвайки „отгоре“ като упражнено насилие над нея, за да стигне през ствола и корените ѝ до самата почва, захранвайки, вече от долу нагоре, литературния „организъм“ със страх, предпазливост, забрана, със съображения, предусещащи строгия контролиращ поглед на властта.

Срамната поема „Народен съд“ на Валери Петров с илюстрации на Марко Бехар (1944) и „Стихове за вожда“ (1950) на Блага Димитрова (и двамата – бъдещи дисидентстващи писатели) са само два от многото – но особено ярки – примери, които могат да ни насочат в сложните дебри на ранните комунистически времена на българската литература и в още по-сложните плетеници на излизането от тях. А цената на оцеляването в този изкривен културен социум е била най-различна: комплицирани отношения (и човешки, и творчески), несправедливо критикувани или хвалени текстове, перфидни насърчения (със скрит удар към автора), компромиси, предателства, клевети, низост… Или, както Трифон Кунев в генерален план казва и предсказва в началото на режима – въпреки терора, упражнен върху него самия: „Имало е времена по-тежки, но толкова подли – никога“. В литературата това са времена на забранявани книги, на хора, преследвани, затваряни и убивани заради текстове и рисунки. Това, разбира се, са времена и на крайна смелост и интелектуална доблест, макар и от страна на малцина. Но тези малцина също живеят и пишат спрямо един неестествено интензивен идеологически фон. Тоест едва ли някой успява да остане истински независим и незасегнат от идеологическата машина. Може да е про, може да е контра, може да е встрани, но битието му на творец винаги е някак ориентирано спрямо идеологическото в обществото.

В тази ситуация част от българските писатели се приспособяват към режима с различна степен на вътрешна убеденост.

Други остават в опозиция.

Трети биват набедени за опозиционери с различни по състоятелност основания (в тази група впрочем попадат и автентично леви интелектуалци).

Непосредствено след 9 септември 1944 г. са убити писателите: Райко Алексиев, Димитър Шишманов, Борис Йоцов, Йордан Бадев, Теодор Траянов и др.

През затвори, концлагери, интерниране минават: Михаил Арнаудов, Трифон Кунев, Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Асен Христофоров, Славчо Красински, Йордан Стубел, Змей Горянин, Дамян Калфов, Йордан Вълчев, Цвети Иванов, Йосиф Петров, Владимир Свинтила и др.

Иван Радославов, Иван Мешеков, Йордан Вълчев, Павел Вежинов, Валери Петров, Богомил Райнов, Иван Пейчев, Александър Геров и мн. др. са подложени на идеологически погром.

Критическо осъждане или забрана, пак на идеологически принцип, преживяват в по-късните и по-свободни времена Иван Радоев, Петър Алипиев, Емил Манов, Цветан Марангозов, Константин Павлов, Николай Кънчев, Блага Димитрова, Иван Динков, Марко Ганчев, Атанас Славов, Стефан Гечев, Стефан Цанев, Иван Теофилов, Цветан Стоянов и мн. др.

Оттеглят се в мълчание: Николай Лилиев, Атанас Далчев, Константин Константинов, Константин Петканов, Симеон Радев, Йордан Стратиев, Асен Христофоров, Йордан Вълчев и др.

Биват санкционирани редколегии на вестници, списания, издателства (в. „Литературни новини“, сп. „Септември“, изд. „Български писател“).

Създаден е затвор за книги (край Сливен).

Организират се дискусии в СБП и другаде, на които се обсъжда неблагонадеждността на автори и идейната неортодоксалност на текстове.

Виждаме как в идеологизираната българска държава от 1944 – 1989 г. литературата и културата парадоксално се превръщат от най-автономните в най-контролируемите територии на общественото битие. И така много от творците на словото в някаква част от живота си (поне) попадат на нашия Остров на обречените.

Елка Димитрова