Анкета с Иван Теофилов
Младежки години в Пловдив. Първи литературни родства по избор
Георги Господинов: Бригадир, рецитатор, кирки и знамена, романтика – мога и не мога да си те представя ясно в този контекст. И все пак първи публикации…Влизане в литературните среди. Разкажи повече за тези ранни години от края на 1940-те и началото на следващото десетилетие.
Иван Теофилов: Беше вече невъзможно да избегна тотално наложените във всички сфери на живота соцпорядки. Бях в неизбежен контакт с тях, но и винаги с изострено самоконтролиращо се съзнание. А бяха емоционално активизирали и литературните ми интереси. Следях редовно официоза „Литературен фронт”, превърнал се в нещо като трибунал за обвиненията на озлобени писатели срещу унижените им събратя в Народния съд и алтернативните донякъде „Лост” и „Стожер“, заради които всеки вторник и петък, буквално осъмвах пред будката на Джумаята. Само там се получаваха. В „Стожер” ме беше впечатлил един фронтовашки разказ на Йордан Вълчев, в който липсваха врагове. Дори се опитвах да му подражавам, допадаше ми този тип хуманизъм. Бях написал и роман под въздействието на новелата „Виктория” от Кнут Хамсун в две тетрадки от по сто листа. В смисъл, че увлеченията ми добиваха реалност, че случващото се с мен беше неизбежно…
Бях поканен и приет за член на пловдивския литературен колектив „Христо Смирненски”, в който освен Любен Станев, Йордан Русков, Васил Урумов и моя милост, единствените млади литературни работници
(така се наричахме, за да бъдем в синхрон с работническата класа и селските труженици), членуваха предимно възрастни хора, отломки на наслоената пловдивска графомания от преди 9-и, които неуморно драскаха и пълнеха местния ежедневник и заводските многотиражки с дописки, репортажи и очерци, с надеждата, че най-сетне е дошъл часът на тяхната реализация.
Секретар на колектива беше Георги Джангозов, бивш ятак, ужасяващо деен, но нескопосан стихотворец, който често ме хващаше и измъчваше с часове да оправям, по-скоро да пренаписвам „басните” му. И на всяка наша сбирка разгръщаше демонстративно в. „Отечествен глас” и с вирната глава рецитираше, изигравайки с мимики и звуци, героите на публикуваните басни, подписани с революционния псевдоним Червен чук. Пощръклелият от дейности секретар организираше и безбройни литературни четения на открити естради по митингите, като въведение към кварталните партийни събрания и даже в столовата между масите с хранещи се тютюневи работници…
Спомням си и един куриозен случай, когато на откритата естрада на Червения площад пред хилядно множество, публикуващият вече своите разкази в столичната преса Любен Станев, разгръщайки авторитетно вестник „Отечествен фронт”, с ужас вижда, че подлистникът с разказа му е отрязан (майка му го кръцнала с ножицата, за да го съхрани). И горкият Станев, надмогвайки паниката, държащ с треперещи ръце вестника, се беше напънал и изрекъл целия разказ наизуст…
Г.Г.: Червен чук, пощръклелия от дейности секретар – не мога да не го отбележа, представям си го ясно, без да имам понятие кой е. И това е част от таланта на спомнящия си, който освен лиричен, може да е прецизно саркастичен.
И.Т.: И в тази недодялана среда, в дюкянчето-клуб на малката пресечка между Главната и улица „Отец Паисий”, всеки четвъртък идваше с педантична точност в 6 часа вечерта писателят Димитър Димов, препоръчан от Съюза на писателите за председател на колектива. Той преподаваше във ветеринарния факултет и пишеше последвания от лавина хвалби и атаки „Тютюн”. Сега си мисля как ли се е чувствал този деликатен и способен човек, обкръжен от наперени хлапетии и беловласа посредственост. Спомням си особената конструкция на лицето му и многодиоптровите очила с взиращите се болезнено присвити късогледи зеници. Какво ли е виждал в мизерното дюкянче клуб и какво ли си е казвал? За писателите с имена подчинението е било въпрос на оцеляване, което е заставяло Багряна да се възторгва от поети като съветския Мустай Керим и продавачката Маша. И даже бардът на символизма Николай Лилиев е бил принуден да се присъедини към реториката на обезумялото стихоплетство, самоотричайки се:
Но съгласете се, не трябат,
когато се изпича хляба
формалистични писмена,
когато в Тракия безкрайна
запяват първите комбайни
и падат златни семена...
Г.Г.: Знам това късно стихотворение на Лилиев, макар винаги да съм го чел като двусмислено, особено с последните два куплета, но все едно, примерите за самоотричащи поетиката си автори по това време са безброй. При много от тях, чудел съм се, как талантът рязко ги напуска сякаш отровен от идеологията.
И.Т.: Бях изпратен в Стара Загора като делегат на учредителното събрание на южнобългарските литературни работници. Пред сградата на Старозагорския театър заварих митинг от пишещи събратя. Учудих се, че в една половин България може да има такова количество и най-вече в напреднала възраст галеници на Парнас. В претъпканата до невъзможност зала бях притиснат като в менгеме от струпаните покрай стените и входната врата правостоящи. На трибуната се изнизваха дузина литературни аркашки и с екзалтирани треперещи гласове се вричаха във вярност на партийните повели, заклеймяваха враговете на социализма и величаеха правилната линия на социалистическия реализъм.
И изведнъж – Чудомир. В кратко и сдържано слово заяви, че висшата форма на вярност дори към най-чистата, най-святата идея, ако се появи необходимост да я предадеш, трябва най-вече да опазиш човечността на чувствата си от фанатичните изстрели на омразата. В словото му нямаше и грам нагаждачество. И сега осъзнавам, че само заради това безкомпромисно слово си е заслужавало да се чувствам часове като тесто в нощвите на претъпканата зала.
През обедната почивка се прибрах в хотелската стая и на едно от леглата сварих изтегнато момче по потник с разтворена книга. Скочи и ми подаде ръка:
– Приятно ми е. Казвам се Кръстьо Станишев. От Бургас съм, а ти?
И докато си кажем това-онова, станахме първи приятели.
И между Пловдив и Бургас се установи дълга и неизтощима кореспонденция. Получавахвсе по-набъбнали пликове и изчитах все по-обширно описани „творчески преживелици”. В едно от писмата Станишев беше приложил стихотворение на 14-годишен поет, негово откритие на име Христо Фотев. Стихотворението ме смая. Възможно ли е едно почти дете да напише такова мощно стихотворение и с такава изрядна стихотворна техника? И надрасках на Кръстьо едно огромно писмо с огромни възхищения от този нахакан малчуган. Без да предполагам, че след време с порасналия български Рембо ще се съберем в Бургас и ще се проточат безкрайни дни на рядко приятелство с творческа съпричастност, съпътствани от незабравими разпивки и ветрогонства…
Г.Г.: Първи родства по избор… Започнали сте да се намирате.
И.Т.: През 1949 г. ГК на ДСНМ сформира младежки литературен кръжок с цел да активизира и съответно да контролира литературната младеж в града. Освен нас, четиримата млади членове от действащия литературен колектив ”Христо Смирненски” бяха привлечени и гимназистите Лиляна Михайлова и Цветан Зангов, студентът Исак Паси и завърналия се като редактор на многотиражка от строителството на Водносиловия път Емил Калъчев. Събирахме се всеки четвъртък в 6 часа и четяхме със състезателна страст творбите си. И очилатият, и солидно образован студент Паси, с вид на мастит критик ги анализираше, критикуваше или отричаше. И засегнатите ни хлапашки честолюбия негодуваха. Влизахме в разгорещени разпри. А той (беше си малко чепат) с вирната глава и проблясващи очила, възмутено изричаше: ”Какво искате бе, това са ви възможностите!” Тази безцеремонна младежка неотстъпчивост на бъдещия именит философ и досега ми е в ума…
По това време бях до полуда запленен от стиховете на Славчо Красински, чиято стихосбирка „Пролетен гост” изнамерих из оределите рафтове на старата пловдивска книжарница „Казанлъшка долина”. Знаех я почти наизуст. Усвоих лесно песенния й ритъм и макар че бохемските пози на Красински не ми бяха присъщи, имитирах в стиховете си скандалните им волности и дразнех заредените с патоса на деня пловдивски стихотворци. Особено Цветан Зангов, който не можеше да се примири с моите „упадъчни уклони” и на едно литературно четене в Клуба на културните дейци с находчива пародия в стихове ги направи на пух и прах. Макар и в ученическа възраст, Цветан притежаваше стабилна стихотворна техника и патосът на дългите му клетвени оди в онези патетични години звучаха внушително. Аз живеех в Мараша, а той в Кършиака и вечер често се изпращахме. Стояхме с часове, облегнати на перилата на новия мост на Марица и бъбрехме, обагрени от яркостта на възпламенения залез. Реката беше пресъхнала и тук-там из пясъците се мяркаха заседнали каици. И Зангов с присъщата си разгорещеност твърдеше, че през 60-те години Марица („ще видиш, ще видиш”, възклицаваше с просияло лице) ще стане плавателна. Но кой в онези зашеметени от пропаганда години можеше да противоречи на едно запленено от „светлото бъдеще” момче… След гибелта му се опитаха да го превърнат в знаме. Все същите банални, но изпитани тоталитарни прийоми. Горкото момче. Жалко за таланта му…
Г.Г.: Това ми припомня стихотворението ти „Юноши“ за двете момчета на моста, чакащи преминаващия влак, без да съм сигурен дали е свързан с този спомен. Стихотворението е много силно. Кои са другите твои литературни връстници и съмишленици от това време в Пловдив?
И.Т.: Любен Станев и Йордан Русков бяха с по 5-6 години по-големи от мен. Вече имаха множество публикации и към двамата изпитвах неизбежен респект.
Любен Станев беше завършил немска гимназия и медицина и на своите 26 години изглеждаше повече мъж отколкото младеж. Говореше сдържано, с винаги премерени думи. Той много бързо или по-скоро наложително (заради неблагонадеждната си биография) се ориентира в праволинейните тези на соца, написа множество разкази, новели и романи, стана член на СБП, сценарист в Киноцентъра и за сценария си „Цар и генерал” получи „Златна роза”. А през 1984 г. и Димитровска награда”. Но беше свестен човек и след Промяната се присъедини към новосформилото се Сдружение на български писатели.
В Пловдив Любен живееше в една от най-любопитните в архитектурно отношение къщи на Сахаттепе. Всеизвестната червена, странно разклонена ъглова къща, изградена оригинално върху отвесно гранитно подножие, сякаш изникнала от самите скали.
Не помня случая, заради който се бях озовал в хола на тази къща. Хол с величината на салон, обзаведен с дълбоки виненочервени фотьойли и просторен виненочервен диван, с „тежка мебел”, както наричаха някога подобно обзавеждане. Разположен на просторния диван се взираше в разтворена книга деликатно състарения Любенов баща Никола Станев. Бивш тютюнев експерт, ангажиран от Димитър Димов за консултант на романа „Тютюн”. Старият Станев също пишеше. Имаше издаден роман с псевдоним Никола Тухов от преди 9-ти. Търсейки опора в онова смутно време, последва сина си и също стана член на литературния колектив „Христо Смирненски”. В дюкянчето-клуб из строените редици дървени столове с климащи старци той, с аристократичната си осанка, изглеждаше чужд…несъответен на помещението, винаги умълчан и заслушан.
Вероятно не е било съвсем харно положението на семейство Станеви в Пловдив и още през 50-те години се изнесе и спотаи в столицата.
Йордан Русков живееше под наем в стара, занемарена двуетажна къща в една от тесните улички зад Цар Симеоновата градина. От задния двор на къщата през едно-две стъпала се влизаше направо в дома му с непридирчива… небрежна обстановка: две легла, маса, три-четири различни стола и куп джунджурии. Йордан правеше впечатление на енергичен, делови човек, макар да беше мек и естествен в общуването си. Имаше напечатани стихове в известното на времето ученическо сп. „Родна реч”, през което са минали повечето от поетите на 30-те и 40-те години. Още в ученическа възраст беше публикувал свои стихове в най-реномираните тогава списания за деца „Детски живот” и „Светулка”. Детските му стихове бяха сюжетни, споделящи познатия поучителен похват на класиците ни в този жанр. Творчеството му за деца определено му подхождаше. Имаше и издадена книга ”Звярът в бабиния двор”. Стиховете му за възрастни бяха директни, сатирично насочени и неминуемо издаваха личните му убеждения. Беше женен, но нямаше деца. Съпругата му работеше като общо практикуващ лекар. Обратно на безпорядъка в къщата, към творчеството си беше изключително прилежен, всичко написано подреждаше изрядно в множества папки, минаваше за работохолик. Беше на служба в Градския народен съвет.
Младежкият литературен кръжок издаваше ежедневно на циклостил „Литературен бюлетин”, зацапано отпечатан и безсистемен, изпълнен с всякакви вид писания, кой каквото му е хрумнало и надраскал през деня. Имаше и прояви на творчески своеволия, въпреки че излизаше от името на ГК на ДСНМ. Редактор на Бюлетина беше Васил Урумов.
Г.Г.: Първото стихотворение „Ортамезар“ от твоя „Амфитеатър“ е посветено на него. Той пък има прекрасно кратко стихотворение „Амфитеатър“, което завършва така:
спокойно, като римски гладиатор,
залязващото слънце ме пронизва
с един безкрайно милосърден лъч…
И.Т.: С Веско бяхме страхотна комбина. Ако някой ме видеше сам по улиците, веднага ме питаше къде съм го зарязал. Майка му ни беше ушила еднакви къси панталони и ходихме като близнаци. Забавлявахме се и съчинявахме какви ли не лингвистични изобретателства в стихове, с игрословици и трансформации на думи, обявявахме си дори състезание за най-шантаво стихотворение.
Васил Урумов беше от комунистическо семейство, неговия вуйчо (брат на майка му) е известния партизанин от отряда „Антон Иванов” Митко Фантето, ляв журналист, който още през 30-те години е изразявал в левите издания несъгласие спрямо диктатурата на Сталин. Самият Веско беше свободомислещо, ведро и обаятелно момче. Притежаваше сериозна лична култура. Беше истински културтрегер. Но най-голямото му качество, а може би и ахилесовата му пета беше неговата развита до крайна степен, понякога необяснима с размерите си почтеност. И когато тоталитарният режим съвсем загрубя, той с почтеността си изглеждаше като извънземен. И вече не беше за тоя свят. Тоя свят не му беше по мярка..
С Васил Урумов, единствен от пишещите в града (до края на живота му) имахме истинско…всеотдайно приятелство.
Ето, в такава eдна безразборна шарения от събития, мечти, патила и дружби премина момчешкото ми битие в родния ми град…
Из подготвената за печат книга „За радостта и езика.“ Литературна анкета в писма с Иван Теофилов.
Разговора води Георги Господинов., изд. Комунитас.