Още в първите десетилетия след Освобождението младата българска интелигенция осъзнава, че смехът често се явява единствена възможност, чрез която да противостои на различните форми на политически контрол и идеологически манипулации. Редица са имената на смешните острови в българската литература и култура, а сред тях преди 1944 г. се открояват: групата „Весела България“, периодичните издания „Българан“, „Барабан“, „Шантеклер“, „Червен смях“, „Маскарад“, „Щурец“ и др. След 1944 г. новата политическа конюнктура има съзнанието за потенциала на хумора да провокира и активизира опозиционни гласове, поради тази причина тя нееднократно прави опити да узурпира полето, да канализира смеха в руслото на комунистическата пропаганда, да го лиши от неговата
непредвидимост, да го направи несмешен. С ироническа хитрост обаче хумористите неведнъж заобикалят капаните и разчертават поновому траекториите към своя освободен от политическата агитация остров, за да направят при това смешни неспособните на смях.
Смехът на българските поети и писатели след 1944 г. го разглеждаме като свидетелство за интелектуалната и словесна жизненост на българската литература във време на омаломощени и обезкървени от кл
ишета езици; като знак за наличието на критическа дистанция към съвременността и развити сетива за погрешките в представите за „реалност“, които проектира политическата система.
Зорко бдят обаче безименните кадри на идеологическата машина и въздават санкции. Не е случайно, че сред първите жертви след 1944 г. са двама от най-известните хумористи на междувоенните години – Райко Алексиев и Борис Руменов (Борьо Зевзека). Жестоко е наказан заради острото си перо в сатиричната рубрика „Ситни, дребни… като камилчета“ на в. „Народно земеделско знаме“ и Трифон Кунев. Не е случайно също така, че през тези години Чудомир замлъква, макар произведенията му активно да се преиздават през втората половина на 40-те и през 50-те години. В същото време властта инициира публикуването на политически правоверни сатирични издания, като на първо време тази роля играе в. „Щурмовак“ (1944–1945). След това неговото място бива заето от вестника за хумор и сатира „Стършел“, с който се ангажират автори с лява ориентация – Димитър Чавдаров-Челкаш, Павел Вежинов, Валери Петров, Христо Ганев, Борис Ангелушев, Богомил Райнов, Никола Мирчев и Марко Бехар, чиято дейност обаче бива строго съблюдавана от управляващите. Въпреки това впоследствие тъкмо „Стършел“ създава среда за по-свободна изява на много български автори, а изданието неведнъж се оказва под обстрела на партийната критика. По страниците на вестника се появяват имената на Константин Павлов, Александър Геров, Стефан Гечев, Борис Априлов, Иван Радоев, Иван Николов, Радой Ралин, Борис Димовски, Марко Ганчев, Мирон Иванов, Добри Жотев и др. След 1956 г. тъкмо в. „Стършел“ е едно от основните издания, в които Атанас Далчев започва да публикува фрагменти и сатирични опити, приключвайки така с почти десетгодишното си мълчание. Полифоничният характер на вестника, неговото тематично разнообразие, жанровата свобода и разнопластовата употреба на смеха превръщат „Стършел“ в един от обектите на нашия интерес.
В същото време погледът ни е насочен и към епиграмите, сатирите и карикатурите, които често се срещат и в други официозни издания като „Литературен фронт“, „Отечествен фронт“, „Народна култура“, „Деца, изкуство, книги“ и др. Тъкмо по страниците на „Литературен фронт“ Иван Николов и Андрей Германов публикуват своите пародии и карикатури, появили се по-късно в двете книги „Парнас около нас. Дружески шаржове, пародии и епиграми“ (1974, 1987). Въпросът, който си поставяме, е как тези публикации функционират съвместно със „сериозната“ българска литература и политическата пропаганда в изданията; с каква честотност се появяват хумористичните рубрики и доколко в тях се разпознават неконвенционалните гласове на българските писатели; какви неявни литературни дискусии могат да се открият в пародийните гласове на авторите и доколко те се явяват опозиционни на налаганата соцреалистическа естетика.
Специално място на Смешния остров е отделено за стихосбирките „Сатири“ (1960) и „Стихове“ (1965) на Константин Павлов, на тяхната забрава и последващото им реконтекстуализиране след публикуването на книгата на поета „Стари неща“ (1983), на разпознаването на техните отгласи в лирическите почерци на поетите от 80-те години. Нашето внимание се спира и на случая с книгата „Люти чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски – от една страна, заради опита за поредно политическо обсебване на сатирата, засвидетелстван от статията на Богомил Райнов „Сатирата – партийно оръжие“ (впрочем нейните тези нееднократно са потвърдени в конюнктурните публикации в сборника „Проблеми на хумора и сатирата“, 1976); от друга страна, заради ефекта на фолклоризация, едновременно предзададена от подзаглавието на книгата „Народни епиграми“, но и разгърната в нетипичните пътища при разпространението на изданието.
И не на последно място, в Смешния остров е запазено място за функционирането и рецепцията на вицовете в социалистическата държава. При тях често маската на благонравието пада, за да разкрие не само чрез закачливите шеги, но най-вече чрез сатирата и сарказма лицето на човека от втората половина на ХХ век – гротесково сгърчено от обида и невротичен кикот.
Надежда Стоянова
В текста е представена карикатура от Андрей Германов и епиграма от Иван Николов, публикувани в „Литературен фронт“, бр. 53, 1973 г.