Метафората, с която назоваваме този остров, е взета от популярната едноименна статия на Ран Босилек, публикувана във в. „Развигор“ през 1924 г. (бр. 164, с. 1–2). В нея той започва с думите: „Ние всички знаем тоя пленителен остров. Той живее в нашите спомени за онова хубаво време на чиста вяра и безгрижна радост“. За част от авторите, битуващи в кризисните междувоенни години, литературата за деца е лична и колективна утопия, чрез която не просто бягат от настоящето, но често остават в него, намирайки различни възможности за справяне със сложните му дилеми. За друга част от поетите и писателите обаче литературата за деца е удобна идеологическа и комерсиална ниша, чрез която те „наводняват“ литературния пазар с четива от разнообразен характер, сред тях и такива на исторически теми, носещи силна националистическа окраска. След 1944 двете основни форми на битуване в литературата за деца се запазват. Част от авторите се насочват към това поле, принудени да покажат послушанието си към Партията и способностите си да обрисуват „новия герой“ и „новия свят“ съобразно принципите на социалистическия реализъм – един от характерните примери ни дава Калина Малина с четвъртия си роман за деца – „Искам да стана учител“ (1952), с който тя напуска големия проблем за сирачеството, разгърнат в знакови нейни книги като „Златно сърце“ (1929), „Сирачета“ (1933), „Детето на затворника“ (1940), имплицитно предпоставяйки през 50-те Партията като родител на всички деца в Народната република. Нещо повече, децата в тези книги нерядко губят своя детски профил, за да се превърнат в свръхотговорни възрастни, както можем да видим в повестта „Следите остават“ (1954) на Павел Вежинов.
Въпреки предписанията обаче за много от българските автори литературата за деца все по-често се явява възможност за бягство от нормативната естетика, за изпробване на рецептивния и интерпретативния потенциал на литературния текст и на алегорично-метафоричните граници на езика. Към художествени произведения, които носят тази интенция и които провокират клишетата на тогавашната епоха, се насочва нашият интерес. Интересът ни още е насочен към творческите жестове на автори като Ангел Каралийчев, Константин Константинов, Александър Геров, Добри Жотев, Николай Кънчев и др., за които тази литература се оказва таен „остров“, в който за различни периоди от време се скриват от надзора на властта.
Неочаквано е, че тъкмо литературата за деца се явява едно от полетата, чрез които може да се избяга от оптимистичния тон на социалистическите произведения, за да се заговори за драматизма на битието и екзистенциалната самота на живото същество. И за това свидетелстват произведения на Емилиян Станев като някои разкази от сборника „Тежък живот“ (1948) или повестта „Чернишка“ (1950), публикувани във време, когато друго съчинение на автора (за „възрастни“) – „Крадецът на праскови“ (1948) – получава нееднозначна критическа оценка.
Изглежда парадоксално още, че литературата за деца се превръща във възможност за бягство от декларативността и еднозначността, търсени от най-ревностните защитници на социалистическия реализъм. Това показват например поетическите текстове на Николай Кънчев от книгите „Кълвач“ (1967), „Мравешка държава“ (1967), „Чудесии“ (1973), „Глухарче-другарче“ (1977), „Охлювата къща“ (1978) и „Боси ескимоси“ (1979), писани основно в годините, в които на автора му е забранено да се изявява в литературата за „възрастни“ (повече за лириката на Николай Кънчев за деца вж. тук). Тази интенция може да бъде открита и в стихосбирките на Иван Цанев „Дневно щурче“ (1975), „Чухалче“ (1979), „Седем вятърчета“ (1982), „Училище за слънчогледи“ (1986), в книгите „Самотните вятърни мелници“ (1969) и „Пътешествие без куфар“ (1972) на Станислав Стратиев и др. Тези и други произведения за деца често едновременно разширяват рецептивните хоризонти както на „малките“, така и на „големите“ читатели, подсказвайки, че във време на тоталитарен контрол (и не само) литературата за деца може да бъде прочетена като литература за възрастни, но още, че естетическата ценност едва ли може да бъде с лековерност степенувана възрастово.
Сред въпросите, които поставяме, е доколко литературата за деца разнообразява персонажната система на националната ни литература (появяват ли се проблемните деца през 70-те и 80-те години?); питаме как творчеството се превръща във възможност за разширяване на вътрешния свят на Аза в книги като „Пътешествието на бабините очила“ (1985) на Биньо Иванов (повече за книгата „Пътешествието на бабините очила“ вж. тук). Насочваме се и към възможностите на литературата за деца да разширява параметрите на онова, което се определя като истинно и удостоверимо в емблематични книги като „Шарената черга“ (1964) и „Ние, врабчетата“ на Йордан Радичков, в „Пет приказки“ (1986) на Валери Петров или в стихосбирките „Чудесии“ (1973) на Николай Кънчев и „Над полето, сред небето“ (1979) на Биньо Иванов. Тук е мястото да се отбележи, пробивът на научната фантастика през 70-те и 80-те години на ХХ век нерядко се осъществява чрез полагането й в лоното на литературата за деца, както показват редица публикации на художествени и критически текстове в сп. „Деца, изкуство, книги“.
Въпреки появата на разнообразие от текстове за деца и юноши, които контрират соцреалистическите клишета, някои от литературните критици не престават да напомнят, че това е консервативно поле, в което правилата се съблюдават по-строго, а експериментите не са добре приети. Често такива публикации се появяват в дискусиите за литературата за деца по страниците на в. „Литературен фронт“, в уводните материали на в. „Народна младеж“ и сп. „Деца, изкуство, книги“. Редом с тях обаче се публикуват и проникновени критически прочити на художествената литература, които показват не толкова идеологическа, колкото естетическа ангажираност към тези произведения на широк кръг от литературоведи – не само на онези, които професионално са посветени на творчеството за „малките“ читатели.
Този увод в „Детския остров“ ще завърши с един цитат от стихотворението на Николай Кънчев „Тиква“, подсказващо и високата степен на алегоричност в произведенията за деца, и опозиционната й категоричност:
Непрекъснато едрее,
другите изтиква.
И над тях се големее,
даже им подвиква…
Не се свиква
с тиква!
Надежда Стоянова
В текста е публикувана карикатура от Андрей Германов и епиграма от Иван Николов, публикувани в „Литературен фронт“, бр. 53, 1973 г.