Статията е посветена на големия пловдивски поет Александър Бандеров, който никога не получава признанието, подобаващо на творчеството му. Възрастово той принадлежи на т.нар. Априлско поколение; вътрешно е един от най-самотните поети – не само от това поколение.
Лесното обяснение е провинцията. Но също така е вярно и че поетът страни от публичност, дори в Пловдив, и че общува предимно с тесен кръг от много близки литературни приятели: поетите Йордан Велчев, Добромир Тонев, белетриста Николай Казанджиев, литературния историк Светлозар Игов. Поетически предшественици на Бандеров са Иван Пейчев, Александър Геров, Пеньо Пенев (с декадентската си поезия).
Неговата фигура предоставя особено интересен материал за наблюдение на пресичането на различни мотиви за изолацията и солипсизма в българския литературен живот от 60-те години на ХХ век нататък.