Надежда Стоянова
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Атанас Далчев е един от известните български поети, който прави своя дебют през 20-
те години на ХХ век. В междувоенните години той публикува четири стихосбирки и става
един от знаковите автори на този период. От 1943 г. той започва да публликува така
наречението „бележки“, а по-късно „фрагменти“ (афоризми, импресии, миниатюри, кратки
есета) върху литературата и литературния живот [1, с. 409 – 414]. След като
комунистическата партия завзема властта на 9 септември 1944 г. той продължава да
публикува в литературната периодика своите „бележки“, които са доста различни от патоса
на „новото“ време. Но възможността да издава свои текстове не трае дълго. През 1947 г. са
забранени всички опозиционни гласове и вече става невъзможно да се публикуват
произведения, които не пропагандират властта. Чак в годините на „размразяването“, след
1956, Далчев отново може да публикува по-свободно в литературната периодика (за периода
1948 – 1956 той публикува само два кратки текста). По-късно, през 1967 г., той събира своите
„бележки“ в книгата, озаглавена „Фрагменти“ [2].
Презентацията е фокусирата върху две от „бележките“ на Атанас Далчев, които са
публикувани през 1945 г. в официоза на Съюза на българските писатели – „Литературен
фронт“. Те са „Дъжд“ и „Дървото“ [3, с. 2]. Чрез литературноисторически и
културноисторически методи се прави опит да се разкрие функцията на тези творби като
литературни жестове. Както може да се види от заглавията, теми на „фрагментите“ са
природни обекти или явления, което е много необичайно за годините след 1944 (през 1955 и
1957 г. има дискусии, в които се поставя под въпрос значимостта на творби, които
тематизират природата в новите политически обстоятелства). Тези два „фрагмента“ или
„бележки“ могат да бъдат наречени още „импресии“. Те кореспондират с основната
концепция на Далчевото творчество, в които, въпреки че се променят тематичните акценти
през 20-те, 30-те и 60-те години, основен проблем остава времевостта на света и на
човешкото същество. „Дъжд“ и „Дървото“ могат да бъдат четени като алегории на тишината.
Тишината може да бъде интерпретирана като екзистенциален избор на субекта в първата
творба. Мълчанието означава, че субектът, който има възможността да постои под
„дъждовните сенки“, остава със себе си и може да обнови себе си. В „Дървото“ обаче
тишината е представена като невъзможност да се бориш с прагматичния егоцентризъм и
циничен антропоцентризъм на историческото време и като проспекция към идващата смърт.
Повечето от „бележките“ си Далчев пише в годините на идеологически контрол. Като
се има предвид, че тяхна основна тема е литературата, литературните жестове и
литературния живот, може да се каже, че тези два фрагмента са рефлексия върху тишината
като екзистенциален избор за всички онези поети и писатели, които не обслужват
комунистическата пропаганда през 40-те и 50-те години на ХХ век.
Цитирана литература
1. Далчев А. Бележки / Г. Цанев (ред.) // Изкуство и критика. – 1943. – № 10 (53).
– С. 409 – 414.
2. Далчев А. Фрагменти. – София : Български писател, 1967. – 96 с.
3. Далчев А. Дъжд. София – октомври 1944. Дървото. / Н. Фурнаджиев (ред.) //
Литературен фронт. – 1945. – № 19, с. 2.
* Разширеното резюме е публикувано в сборника: “APPLIED LINGUISTICS-3D:
LANGUAGE, IT, ELT”. Book of Papers. – Zhytomyr: Zhytomyr Polytechnic State University,
2022, pp. 12 – 13. ISBN 978-966-683-601-7.