Кирил Кръстев – анархии и асинхронии
Има фигури в българската културна история, които трудно могат да бъдат поместени в едно десетилетие или в някакво течение. Кирил Кръстев е сред тях. Не само защото е живял достатъчно дълго, за да обърка всяка подредба. Извървял е почти цял български век, и то най-сбъркания. Маргинализиран приживе, невлизащ в тясно скованите рафтове, отредени за български културни фигури, позволили си да преживеят три различни епохи. И да ги надживеят, запазвайки силуета си от младостта и европейския си вкус и памет през всички перипетии на тукашното живеене. Тази история може да започне и така.
Един ямболски гимназист, току-що навършил 18, будно момче, отворено към всичко ставащо по света в културата, син на градския книжар и единствен абонат на няколко европейски, предимно немски, модерни списания за литература и изкуство един ден започва да издава първото (и последно) списание за футуризъм в България. Събира в него сътрудници, на които могат да завидят софийските списания (сам Гео Милев превежда нашумялата поема „Ана Блуме“ на Курт Швитерс, Чавдар Мутафов и Боян Дановски му пращат свои текстове), получава лично писмо от папата на футуризма Маринети и т.н. (Повече за самото списание може да се види в предишната глава „Провинцията като авангард. Футуризмът на Маринети и българският аероплан. Случаят Кресчендо“)
Онези, които се интересуват от литературна история и знаят каква каша от вечен реализъм, късен символизъм и ранен експресионизъм е по това време у нас, ще разберат колко красиво ненавременен и смел е актът на Кръстев. Впрочем все така ненавременен по красив начин, в асинхрон с течащия тук след 1944 г. шаячен (соц) реализъм ще си остане човекът с борсалиното и шлифера. Винаги вън от наливащите се основи на новия канон, изтикван в маргиналията. Човекът от 20-те и 30-те, абонатът на големите европейски списания, изписващият си литература от Берлин, Париж и Лондон, прекрачил изведнъж в една друга епоха, но никога не напуснал онези първи десетилетия. Тази красива асинхрония, струва ми се, е част от обаянието на Кирил Кръстев и днес.
Да върнем още една година назад – през 1921 г. в Ямбол тръгва начинанието Народен университет. В този далеч от Стамбул и от София градец започват да идват тежки български професори като Асен Златаров, Александър Балабанов, Димитър Михалчев, Константин Гълъбов, Спиридон Казанджиев. Едни от най-известните български писатели от 1920-те изнасят сказки – Чавдар Мутафов, Николай Райнов, Гео Милев, Антон Страшимиров, Найден Шейтанов… Сред основните организатори на всичко това е гимназистът Кирил Кръстев.
Но да вървим през текстовете на Кирил Кръстев, писани между двете световни войни, неговия така любим период. Манифестите му са първото, което следва да откроим. Тук е духът на Кресчендо, три от манифестите са публикувани именно там – „Неблагодарност”, „Витрините” и „Началото на Последното”. В радикалността им „прозира не толкова провинциален наивитет, колкото автентичната модерност на неговата нагласа”.[1] Разбира се, тези текстове следва да се четат в контекста на написаното от Гео Милев, Чавдар Мутафов, Николай Райнов, но в същото време наистина звучат някак по-радикално „и дори по-манифестно”, както пише Елка Димитрова.
Бих добавил още нещо около Кирил-Кръстевото „манифестотворене”. Доколкото манифестът изобщо трепти между утопия и поезия, може да се каже, че тук се заявява потенциалът на един неосъществен поет, с усет към езика, ритъма и финалните излази. Обърнете внимание на „Витрините” в тази посока.
Четвъртият от манифестите, единственият породил скандал, е публикуваният през 1926 г. „Манифест на Дружеството за борба против поетите”. Обърнат срещу претенцията на творците за изключителност, срещу болезнената сантиментална поезия и пр. Съвсем в духа на европейските футуристични манифести, провокативен, дадаистична шега, както по-късно го нарича Кирил Кръстев, останала абсолютно неразбрана, но предизвикала гневен отзвук в българската преса.
Какво се случва с вече пост-манифестния Кирил Кръстев през следващите две десетилетия до 1944 г.? Това е периодът на ранната му зрялост. Сменил е анархисткия Ямбол със София. Завършва Естествена история във Физико-математическия факултет под напътствията на Асен Златаров. Публикува в сериозни списания като Златорог, Философски преглед, Българска мисъл и др. Учителства из България. Обикаля Европа в навечерието на войната, командирован от Министерството на просвещението. Има едно нещо, което Кирил Кръстев не спира да върши през всичките тези десетилетия, преди и след 1944 г., до преклонната си възраст. Изнася сказки. Каквото и да се случи, в най-добрите си и в най-трудните си години (когато остава без работа и пр.), той намира убежище в сказката, в говоренето пред хора. Както пише в писмо до сестра си през 1930-те, “…ако се отдам повече на тоя занаят, ще мога да стана един от любимите сказчици на българската публика”. А темите на неговите сказки (както и на публикациите му) покриват неимоверно широк регистър. Кирил Кръстев, както Асен Златаров, Чавдар Мутафов, донякъде Сирак Скитник, е част от тези встрастени в идващото от света ново във всички науки, встрастени в синтеза (любимо понятие от манифестите на К.К.) на случващото се в радиото, киното, биологията, медицината, психологията. Сказките, есетата в периодиката и книги като „Опит за естетика на киното”, „Съвременната любов”, „Смъртната красота”, ще ни разкрият не само един цялостен образ на Кръстев. Ще ни дадат, и това е не по-малко ценно, регистъра от теми, които витаят през 1930-те, плътността на една философия на всекидневието, която Кръстев и българските интелигенти от онова време градят. Вижте статии като „Футбол, филм, култура” или „Вкусът към нормалното”, „Полова тревога и нравственост”, „Любовната игра” или „Сетива, свят, изкуство” и ще усетите онова блажено десетилетие, когато подобни теми са били естествена част от сериозен дебат и в репертоара на размишляващия човек по страниците на тежки български списания. Така е и в есето „Тревожно остроумие” (самото заглавие вече е точно намерен концепт) от книгата му „Смъртната красота” (1939).
„Ако е права мисълта на Новалис, че „остроумието е признак на нарушено душевно равновесие” – българското общество е наистина извадено от всяко равновесно положение. Вслушайте се в разговорите на всички слоеве от нашето общество. Станали сме страшно остроумни или се мъчим да бъдем остроумни и духовити. … Останали без опорна вяра в една поне ценност, избухваме в трагично остроумие или иронизираме. Осмиваме себе си и всичко. Няма нищо трайно, нищо велико, нищо възвишено! … Недораслото общество си отмъщава на културния „гнет” и се предпазва от повелята за културно усъвършенстване, като иронизира всичко, което стои по-високо от него.”
Тук много тънко и точно се щрихира образът на тарикатското, надхилващото се, осмиващото всяко културно постижение „недорасло общество”. Един друг поглед към особената българска смехова култура, с която иначе се гордеем. Дори когато пише за българския футбол, все така неслучил се като българския филм и българския роман, Кирил Кръстев държи непрекъснато европейското като мярка, като ниво, с което си струва да се съизмерваме. „Справедливо намират, че „Страхил войвода” е най-добрият български филм. Това „най” не ме утешава и не може да ме накара да бъда родолюбец „на всяка цена”… Ако го сравните със средните европейски филми, ще признаете, че той още не е „изпипан”, четем в есето „Футбол, филм, култура”.
Като говорим за синхрония с европейското, няма как да подминем първата книга на Кирил Кръстев „Опит за естетика на киното”, излязла през 1929 г. Всъщност, ако не се лъжа, това е първата българска книга по теория на киното. Нейните отделни глави разискват проблеми като „Динамичност и витална характеристика на киното“, „Естетичната категория на киното“, „Литературност и кинематографичност в киното“, „Етична и социална стойност на киното“, „Киното е една стилова реалистика“ и т.н. Тук вече киното се мисли от една качествено нова гледна точка, борави се с категориите на естетиката. За да разберем същността на тази крачка, нека припомним, че само няколко години по-рано още се е дискутирало изкуство ли е киното изобщо. Може да се спори доколко Кирил-Кръстевите разработки са повлияни от текстове на европейската кинотеория, от имена като Бела Балаш, Дзига Вертов, Леон Мусиняк и пр. Дори да е така, то само доказва пропускливостта на българският медиакултурен контекст и усета на Кръстев, отвореността му към актуалното европейско мислене за едно ново изкуство.
След преломната 1944 г. животът на Кръстев, както и на мнозина оцелели интелигенти с неговия профил и размах, рязко се променя. Уволнен, пратен в мината на гара Плачковци, безработен, приютен в БАН за десетина години, отхвърлен от доста места, където кандидатства, после има известно съживяване около него в късните 1970 и 80-те… Накратко така може да бъде описана тази траектория. Но по-важното, което ми се ще да кажа тук, е че онова междувоенно любопитство, „щракане на идеите”, европейска елегантност на мисълта и вкуса се запазват и в късните му текстове. Особено в последната му издадена приживе книга „Спомени за културния живот между двете световни войни” (1988), вероятно единствената, с която го свързва днешният читател. Книга, която може спокойно да застане до най-доброто в този жанр – „Път през годините” на Константин Константинов.
Много е трудно да се определи кратко кой е и с какво се е занимавал Кирил Кръстев. Самият той изброява в спомените си: „започнах като кинокритик, есеист и литературен критик, но понеже се занимавах и с науки, и с публицистика, бях предметен, морфолог, феноменолог, синтетик, а не литературно-импресивен”. Във всеки случай един свободен дух, есеист и търсач. „Въпреки всичко това във Франция вероятно биха го определили просто и ясно: писател и философ”, както пише Михаил Неделчев[2].
Кирил Кръстев живее дълго, оказвайки се често в асинхрон с родната действителност, особено след 40-те. И това е другото, което можем да изведем като особеност на тукашното живеене, и в частност културен процес – ако си в синхрон със света, рискуваш да си в тежка асинхрония спрямо българското
Нека накрая си позволя нещо лично. (Както впрочем си позволява Кирил Кръстев във всичките си книги, монографии и портрети, и това е един от неговите запазени знаци.) Идвам от същия онзи град, далеч от Стамбул и за съжаление твърде далеч от 20-те години на ХХ век. През 80-те в него отдавна бяха изстинали всички бунтове и щракане на идеи, кипели преди. Вряха само лютениците, които майките ни бъркаха зад блоковете. И все пак… И все пак сред цялото нищонеставане на това късно десетилетие оттук-оттам се дочуваше, че тук се е случвало нещо. Като ученик ровех старите вестници в ямболската библиотека или слушах разговори между ямболските писатели Христо Карастоянов, Любомир Котев, Георги Братанов. Спомените на Кирил Кръстев, на които попаднах в самия край на 80-те, върнаха рязко за мен легендата на този град. И започнах да търся всичко, което този автор публикува – да, той продължаваше да пише по това време. Така попаднах на негова статия за… постмодернизма, публикувана в сп. Литературна мисъл от 1988 г., ако не ме лъже паметта. Човекът, който беше разменял писма с Маринети, който се беше опитвал да внася футуризъм и дадаизъм тук, в една литература, където това не се харчи, та същият този човек на 84 години беше дръзнал да напише за едно толкова ново и непознато, после и трудно възприето у нас течение. И той отново беше първият. Както някога с Кресчендо, после с теорията на киното, така и сега. Тази страст по съвременността, отвореност към света и готовност да срещне всичко ново, което има да идва, вероятно е от най-силните черти на Кирил Кръстев. Като студент така и не се реших да се срещна с него. Прибавям това към личиния си списък с разминавания, които са по-важни от някои срещи.
Преди Маринети да прати онова писмо и пратката с албуми, той все пак пита дали наистина Kiril Krastev, Jambol, Bulgaria е достатъчен адрес. Днес ще бъде достатъчно, ако мислим за него така: Кирил Кръстев, ямболски космополит, свободен есеист, един така дискретен анархист. И вечен футурист…
Из Георги Господинов „В пукнатините на канона. Провинции, аероплани лексикони“, ИК Жанет 45, П., 2021
[1] Според прекрасното изследване на Елка Димитрова „Манифестите на Кирил Кръстев”, Български език и литература, 2005, № 2.
[2] Неделчев, М. Любовност и творческа възбудимост през 30-те selon Кирил Кръстев. В: Неделчев, М. Любов и литература. София: Нора 2000, 2013.