Мълчанието е най-трудното нещо

и на сцената, и в живота.

Атанас Далчев, 1970 г.

 

Една основна задача имат поетите и писателите след 1944 г. – да възпяват новия социалистически строй, и то съобразно принципите, наложени от партийните лидери. Затова и всяко смълчаване се възприема не само като незаинтересуваност или въздържание, но често и като недоизречена критика спрямо новата власт. Замлъкналите по своя воля автори не са определяни като „врагове“, но те се превръщат в недолюбвани „чужденци“ на своето време, зорко наблюдавани от „правоверните“. Мълчанието на поетите и писателите обаче не означава безучастие, а е жест на несъгласие, стремеж за съхраняване на личното достойнство и на достойнството на българската интелигенция във време на агресивен идеологически контрол; то е форма на вътрешна емиграция и на открито, а не скрито заявена воля за свобода.

Въпреки че преустройството на литературния живот започва непосредствено след 9 септември, до края на 1946 г. отказващите гръмко да възпяват комунизма не са преминали категорично на своя неблажен остров. Във в. „Литературен фронт“ например, където доминират комунистите – Пантелей Зарев, Крум Кюлявков, Орлин Василев, Андрей Гуляшки, Младен Исаев и др., все още, макар и не твърде често, се срещат имената на Атанас Далчев, Георги Райчев, Димитър Пантелеев, Йордан Стратиев, Константин Константинов, Константин Петканов, Малчо Николов, Спиридон Казанджиев и др. Но появите на тези утвърдени преди Девети септември автори намаляват рязко или съвсем изчезват от страниците на изданието, а и от издателските списъци в годините след 1947 г. Голяма част от тези писатели сменят жанра, аудиторията или сферата на своята дейност. Едва след 1956 г. започва частичната им реабилитация, за някои от тях обаче вече е твърде късно, а други не могат да забравят безцеремонните действия на идеологическата машина или да пренебрегнат нейните манипулативни йезуитски трансформации след Априлския пленум, затова и до края те запазват своята дистанцираност и сдържаност спрямо литературния живот на социалистическата държава.

Има няколко емблематични културни фигури, чието присъствие след 1944 г. разпознаваме през мълчанието. Единият от тях е Атанас Далчев. В края на 1943 г. в сп. „Изкуство и критика“ се появяват първите „бележки“ на автора, които остават основна негова творческа проява за дълъг период. Той активно публикува „фрагменти“ в годините 1944 – 1946 във в. „Литературен фронт“, за кратко е редактор на сп. „Изкуство“, издава критически текстове в споменатите издания и в сп. „Балкански преглед“, след което замлъква за почти десет години (във времето от 1947 до 1956 от него се появяват само две заглавия – „Павилионът на мира“ през 1950 г. и „Език и превод“ през 1953 г.). Междувременно Атанас Далчев се насочва към превода на значими световни автори, сред които Ърнест Хемингуей, Стендал, Оноре дьо Балзак и др., за да превърне грижата за езика и стремежа за удържането на естетическата чистота на творбата във възможност за опазване на нравствените критерии на литературата. В един от фрагментите, публикувани в „Литературен фронт“ още през 1945 г., поетът, разглеждайки драматургичното творчество на Юджин О‘Нийл, сякаш предначертава своето дългогодишно мълчание: „… словото живее не само с това, което казва, но и с това, което се мъчи да премълчи; както музиката от звуци и паузи, тъй и то е изтъкано от думи и мълчание.“ (Далчев 1984: 19) Години по-късно в своите „бележки“ поетът нееднократно се връща към проблема, за да зададе допълнителна концептуална и естетическа дълбочина на мълчанието като житейски избор, като творческо решение, но и като функционална характеристика на езика и литературата. (Вж. още за Далчев тук)

Друга известна със своето мълчание фигура е Константин Константинов. Нееднократно е коментиран опитът на новата власт на приобщи автора към своите редици – възлагат му се значими постове – назначен е като директор на радио „София“, гласува му се доверието да завежда секция „Литература“ към Камарата на народната култура, да бъде председател на Съюза на българските писатели (макар и само за осем месеца), както и да бъде главен редактор на сп. „Изкуство“ (отново за кратко). Мира Душкова, направила разгърнат преглед на дейността на автора след 1944 г., обръща внимание на въпроса за достойнството и свободата, чието опазване се явява акцент в речта на самия Константинов на Общото събрание на Съюза на българските писатели през 1946 г. (Душкова 2011, вж. още Душкова 2018: 95–147). Няма как желанието за независимост на Константинов, засвидетелствано чрез поредица от жестове, включително издаването на книгата „Птица над пожарищата“ (вж. Игнатов 2020), страняща от принципите на „новия реализъм“, и преиздаването на определения като „фашистки“ роман „Кръв“, да остане незабелязано и несанкционирано. Отговорът на българския интелектуалец се изразява с мълчание. През 1947 г. в изд. „Народна просвета“ е публикувана книжката за деца – „Златната къщичка“, включваща обаче текстове, които вече са се появявали в неговите сборници за „малки“ читатели, публикувани преди Девети. От 1948 до 1957 година от автора излизат само две кратки критически бележки в „Литературен фронт“ (за въздействието на Толстой и за езика на съвременната българска белетристика), а цялата му литературна дейност е насочена към превода на художествена литература от руски и френски. И така до издаването на тома с избрани разкази от „Български писател“ през 1957 г., в който обаче отново няма да открием нови белетристични текстове от автора. Защото в кауза на Константинов се превръща не сътворяването на нови художествени светове, а съхраняването на културната памет за миналото, което той реализира както чрез преиздаването на авторските си книги, така и чрез издаването на големия мемоарен труд „Път през годините“ (1959 – 1966).

След 1944 г. на литературната сцена твърде рядко се появява и Николай Лилиев, макар неговото смълчаване да не е твърде натрапливо, тъй като още след 1922 г. той спорадично публикува нови лирически текстове. И все пак преди 1944 г. негови стихотворения и поеми се появяват по страниците на сп. „Златорог“, често се включват в сборници и антологии. Поетът още преди Девети се насочва към превода и благодарение на дейността му у нас се появяват знакови съчинения на Данте Алигиери, Пиер Корней, Виктор Юго и др. След 1944 г. обаче дори и в преводаческата дейност Лилиев не е твърде активен (макар да се публикуват и заглавия в негов превод от руски). Той насочва почти изцяло своите усилия към сценичната преработка на художествени текстове, а авторските му прояви са в полето най-вече на театралната критика. Грижа за поета е още съхраняването на паметта на важни за българската литература фигури като Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Гео Милев, Йордан Йовков и др. Сякаш за дълги години и Лилиев, и българската читателска аудитория забравят за изящната лирика от „Птици в нощта“ и „Лунни петна“. И така до 1960, годината на смъртта му, когато излиза книгата „Стихотворения“ под редакцията на Георги Константинов.

Списъкът с имена на поети, писатели и критици, населяващи Замлъкналия остров след 1944 г., трудно може да бъде изчерпан, но сред знаковите фигури могат да се споменат още:

Йордан Стубел, утвърден автор на произведения за деца и юноши преди Девети, който след това почти изцяло ориентира своята дейност в тази област;

Чудомир, който спира да пише нови художествени текстове, макар че библиотечните каталози свидетелстват за многократното преиздаване на неговите „весели разкази“ след 1944 г.

Малчо Николов, който сравнително активно пише критически текстове в „Литературен фронт“, „Балкански преглед“, „Отечествен фронт“ в първите две-три години след промяната, издава книгата „От Теодор Траянов до Никола Вапцаров“ през 1947 г., а от 1948 г. замлъква и така чак до 1961 г.;

Спиридон Казанджиев¸ чието име от 1945 г. до смъртта му през 1951 г. спира да се появява в литературната периодика, а след това ще бъде извадено от забвение не чрез философско-литературните му есета, а най-вече чрез неговите интервюта с Йордан Йовков;

Кирил Кръстев, чиито разностранни художествени интереси след 1944 г. се редуцират, неговото име започва да се появява рядко, и то свързано най-вече с изследвания върху историята на изобразителното изкуство.

*

Това въведение в Замлъкналия остров започна с епиграф от Атанас Далчев, който определя мълчанието като най-труден избор.

И той е труден, защото изисква от субекта да тушира всички свои първични емоционални реакции и явни протестни жестове.

Изборът е предизвикателен, защото предполага висока степен на авторефлексивност и самообладание.

И не на последно място, защото изисква сили да загърбиш егото си и да запазиш съзнанието за самостойността си, доверявайки се на културния хоризонт на своите бъдещи читатели и на техните способности да четат белите полета на мълчанието.

И да скърбят за ненаписаните страници на българска литература.

Надежда Стоянова

Цитирана литература

Далчев 1984: Далчев, Атанас. Съчинения в два тома. Том втори. София: Български писател, 1984.

Душкова 2011: Душкова, Мира. Константин Константинов – хроника на непримиримостта (1944 – 1970). – LiterNet¸ № 11 (144) [прегледано на 22 юли 2023]. Достъпно на < https://liternet.bg/publish/mdushkova/konstantin-konstantinov.htm >.

Душкова 2018: Душкова, Мира. Memento vivere: Константин Константинов и неговите съвременници. Русе: Артцентрик, 2018. ISBN 978-619-90559-2-2.

Игнатов 2020: Игнатов, Владимир. В мъчителното очакване на последната победа на живота. – В: Константинов, Константин. Птица над пожарищата. Съст. В. Игнатов. София: ИК „Коралов и Сие“, 2020. ISBN 978-954-9742-42-8.