Мнозина четящи хора в България знаят наизуст двустишието на Иван Цанев: „По-малко говори, по-малко говори / и ако можеш – истината само!“. Малцина обаче, дори сред познавачите на съвременната българска литература, знаят кой е Веселин Тачев – поетът, на когото е посветено стихотворението „Между два разговора“, откъдето е цитираното двустишие. И двамата творци са родени в отдалечени от столицата села. Общото пространство на ранните им младини е Русе. После Иван Цанев се утвърждава в София, а Веселин Тачев се установява в село Щръклево, Русенско. И това е само една, много едро нахвърляна, илюстрация на разликата между столицата и провинцията в българската литература от периода 1944 – 1989 г.
Столицата и провинцията в много световни култури са били разделяни по линията централно – маргинално, особено преди масираното навлизане на интернет в социалния ни живот. Причините за това са до голяма степен практически – концентрацията на институционалния живот в столиците, относително бавната комуникация и произтичащите от това раздалечавания: между творците и големите издателства, изложбени и концертни зали; между творците и една по-голяма и просветена аудитория.
Българските провинции обаче са особено място. От една страна, културата ни като цяло е склонна да вижда себе си като провинциална. И тази нагласа се обостря в периоди на модернизация (индустриална, социална, културна), тогава когато контактите и съизмерването с други, „по-големи“, култури стават по-интензивни. Примери за това можем да открием в „криворазбраната цивилизация“ на Възраждането, в ранномодернистичното българско „нитчеанство“, в Гео-Милевите „пледоарии“, в Пеньо-Пеневата обсесия по Маяковски, при поетите априлци, оглеждащи се с наивно дръзновение в образите на Евтушенко и Вознесенски, и т.н.
От друга страна, българските творци и интелектуалци в голямата си част са хора с провинциален произход, устремени към столицата – привлечени от социалния и културния престиж на големия град, от забележимостта на „центъра“.
И това е така от следосвобожденска до следдеветосептемврийска България, защото всяка от тези две радикални промени в общественоисторическото развитие на страната – и Освобождението, и комунистическият преврат от 1944 г. – форсира процеси на модернизация. След Освобождението България стремително се опитва да догони европейската индустриализация и социално развитие. След комунистическия преврат закипява „строителството на социализма“. И в двата случая наблюдаваме тласък в развитието на големите градове, съсредоточаване на живота в столицата и културна централизация.
Важно е обаче да се отбележи, че в България от втората половина на ХХ в. процесите на културна централизация и децентрализация са движени съвсем не на последно място и от специфични за тоталитарните общества мотиви, свързани с пулсациите на контрола и цензурата. А с това българските провинции стават още по-особени. Те встъпват в различни знакови роли: маргиналии, моделирани от политиката на контрол и цензура, и убежища от контрола и цензурата; зони на насилствена изолация и територии на възжелано свързване с „духа на мястото“; топоси на идилична памет, на идеализиращи фантазми и фолклорна стопленост и преизподни на деструкцията – с нестаналите стремежи, алкохола, самотата, безпосочността.
В провинцията биват интернирани по политически причини писатели като Трифон Кунев, Димитър Талев, Асен Христофоров, Кирил Кръстев и др.
„Духа на мястото“ търсят в българската провинция Димитър Кирков, Николай Хайтов, Дико Фучеджиев, Иван Теофилов, Георги Божинов и пр.
Провинциите като обект на коренотърсачество и фолклорна стилизация (със или без ирония), селската идилия като битие и етос, поезията на провинциалния град свързват привидно най-различни автори: Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Асен Христофоров, Ивайло Петров, Георги Марков, Йордан Радичков, Васил Попов, Николай Хайтов, Йордан Вълчев, Георги Алексиев, Усин Керим, Дико Фучеджиев, Георги Мишев, Димитър Яръмов, Петър Алипиев, Андрей Германов, Ганчо Мошков, Марин Георгиев и много други.
Провинцията като пресечност на нестанали стремежи и деструкция бележи писането и творческата съдба на Пеньо Пенев, Иван Пейчев, Георги Божинов, Христо Фотев, Биньо Иванов, Александър Бандеров, Иван Груев… Дори автор като Константин Павлов запазва огорчената закваска на провинцията – нещо, за което амбивалентният му другар Любомир Левчев няма да се въздържи да го уязви, легитимирайки литературното му завръщане с прословутия си предговор към „Стари неща“ (1983).
В замисъла на нашите острови обаче съдбата на литературната провинция е и исторично осмислен показател. В този аспект тя се разглежда като специфичен лакмус за важни обществени и политически процеси.
Както вече стана дума, след 9 септември 1944 г. именно в провинцията биват интернирани неудобните писатели, мнозина от които ще срещнем на Острова на обречените.
Докъм 60-те години на ХХ в. се поддържа централизацията на литературните (а и на голяма част от културните) институции в столицата с цел по-лесно наблюдение.
След Априлския пленум на БКП (1956), по време на последвалото размразяване, контролът и цензурата постепенно отпускат хватката си.
От края на 50-те години в София започват да се появяват нови издателства и периодични издания – нещо, което е както знак за намаляване на държавния контрол, така и затруднение за действието му (тъй като, ставайки повече на брой, литературните институции стават и по-трудни за проследяване). Така през 1957 г. се създават списанията „Пламък“ и „Литературна мисъл“ и вестник „Народна култура“. През същата година се възстановява и междувоенното литературно списание „Родна реч“. От 1961 до 1964 г. (когато бива спрян по идеологически причини) просъществува вестник „Литературни новини“ – реплика на периодичното издание на Д. Б. Митов и Васил Пундев от втората половина на 20-те години. От същия период на размразяване водят началото си: Бюлетинът на Съюза на българските писатели, вестниците „Вечерни новини“, „Пулс“ и др. От 1965 г. в София започва да излиза превърналото се в легенда списание „ЛИК“ (бюлетинът на БТА за литература, изкуство и култура). През 1968 г. се появява списание „Проблеми на изкуството“ и т.н.
В този период започва да се съживява и територията на литературните ни провинции. Държавата чувствително насърчава развитието на литературния живот извън столицата и от 60-те години нататък може да става дума буквално за отприщване на дълго сдържани литературностроителни енергии.
Започват да функционират големи издателства и в провинциалните градове. На 1 януари 1960 г. в Пловдив е възстановено закритото при национализацията на издателствата през 1947 г. първо българско издателство „Христо Г. Данов“. По-малко от месец след това (на 18 януари 1960 г.) е основано другото голямо българско издателство извън столицата – варненското „Георги Бакалов“.
Между 60-те и 80-те години в редица български провинциални градове излизат литературни периодични издания (част от които – с регионално акцентирани имена): списание „Тракия“, „Утро над Тракия. Литературен алманах“ (Пловдив), „Простори: литературен алманах“ (Варна), списание „Хоризонт: художествена литература, критика и публицистика“ (Стара Загора), алманах „Зорница“ (Габрово), алманах и вестник „Светлоструй“ (Русе), списание „Море“ (Бургас), литературен алманах и сборниците „Янтра“ (Велико Търново), алманах „Мизия“ (Плевен), списание „Родопи“ (София, насочено към „патриотичното възпитание на населението в Родопите“), списание „Кула“ (Казанлък, самиздатски конфискуван брой) и много други.
Възникват писателски дружества в Пловдив, Стара Загора, Варна, Бургас, Русе, Плевен, Велико Търново и други градове. В резултат на това осезаемо се динамизират литературните процеси извън София, понякога – с ентусиазъм и енергия, каквито в столицата не биха могли да се породят – и поради рутината, и поради наблюдаемостта на културния живот там.
В този контекст и по този начин се прекроява социокултурната карта на България от 60-те до края на 80-те години, като при това възникват специфични нови явления. В този период например Пловдив и Бургас стават незаобиколими литературни и театрални центрове с явни дисидентски ядра. Възникват социокултурните жестове на самиздата: знаменитият русенски и спорадичният, но скандален казанлъшки самиздат (предхождащи софийските списания „Глас“ и „Мост“ от времето на „перестройката“). Надига се така наречената „търновска вълна“ в поезията… Изобщо – по ирония на съдбата, както често става с всяка самозабравила се власт, от литературния дух на българските провинции, изпуснат от хватката на държавния надзор, започват да се раждат алтернативи на казионната линия, диктувана от столицата.
Елка Димитрова