Това е островът на напусналите, казваме най-често „избягалите навън“. Тук  езикът е правилен по природа, както би казал Платон, „избягали“ и „навън“ веднага намекват, че тук има строго охранявана територия, затвор, че имаме бягство към свобода. Това не е икономическа емиграция. Бихме могли да я наречем с голяма степен на обобщение политическо-екзистенциална. Тя е еднократна и еднопосочна, което прави избора още по-тежък. Невъзможно е да се завръщаш и напускаш отново и отново. Всеки писател, успял да избяга от системата тук, автоматически се превръща в политически емигрант и невъзвращенец.

В скоба, емигрантският остров на българската литература от периода 1944 – 1989, който ни интересува, не е особено голям. Не колкото островите на други централно- и източноевропейски литератури, като полската или чешката например. Сякаш опитът от 19. век в Цариград (най-големия български град по това време, както твърдят историографите) или Браила, Букурещ, Одеса – колкото и различен да е той, не е успял да създаде трайни във времето български общности навън. Разбира се, жестокостта, с която непосредствено след 1944 г. системата започва да се разправя със семействата на дръзналите да избягат, рязкото затваряне на държавните граници, изземването на паспорти и пр. обяснява ситуацията.

И все пак този остров съществува в българската литература и дори не е съвсем достатъчно обходен и описан.

Тук веднага можем да изброим имената на Христо Огнянов, Стефан Груев, Стефан Попов, Георги Марков, Атанас Славов, Димитър Инкьов, Петър Увалиев, Цветан Марангозов, Любомир Канов, Димитър Бочев, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева и много други.

Още на пръв поглед се вижда колко различни са техните траектории и реализации и това е, което изследователски ни интересува. Да не тръгваме с предварителна и предзададена решетка, да търсим през текстове и биографии различните стратегии на оцеляване, съпротива, адаптиране към контекста, вписване и невписване поне в две литератури. Фигури като Георги Марков, Петър Увалиев и Юлия Кръстева например биха разкрили при едно съпоставяне много важни литературни и екзистенциални стратегии. Понякога (както при Марков и Увалиев) пътищата им дори се преплитат в един ранен период, за да се разделят радикално накрая.

Разбира се, когато говорим за емигрантска литература, Георги Марков е този, който веднага ни идва наум. „Задочни репортажи за задочна България“, както е оригиналното заглавие, са създадени в емиграция, озвучени, произнесени за пръв път там и отпечатани от български емигранти в Швейцария 1980 – 81 г. в два тома, съставител Йосиф Загорски, с предговор на друг известен емигрант – Петър Семерджиев. Освен една от малкото хроники, писани от първо лице по време на целия този период, репортажите на Марков (както и писмата му, които вече излизат) ни дават и рефлексията върху емиграцията като тема. Като се започне от есета като „Паспортният терор“, описващи цялата невъзможна система за достъп вън от страната, мине се през текстове и писма, описващи нечувствителността на чуждата среда към емигранта, особено към българския писател емигрант, и се стигне до есето „Чувство за непоносимост“, което ни дава дълбоките основания за избора да емигрираш – политически и екзистенциални ведно, както казахме в началото.

Друго интересно за нашата изследователска оптика е как, дали и доколко напускането на страната е и напускане на езика и на темите, свързани с нея. При Марков със „Задочните репортажи“ имаме обратно, задочно връщане към българското. Писателят, който желае през романите си да докаже своя талант навън, се оказва принуден да смени жанра. Дали обаче не можем да четем „Репортажите“ и като един много особен репортажен роман. Такъв, какъвто например е „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, неканоничен в структурата си, но следващ неотклонно своята повествователна нишка… Това са въпроси, които предизвикват въображението на интерпретатора.

Говорейки за смяна на жанра в емиграция, трябва да споменем и автор като Димитър Инкьов, който емигрира в Мюнхен през 1956 г. и се превръща вероятно в най-добре вписания в чужда литература български автор. Неговите детски книги, писани на немски, излизат в големи тиражи, влизат в учебните програми, след 1989-а са познати и тук. Първата му детска книга „Куклата, която искаше да има бебе“ е преведена на повече от 15 езика. Интересното тук е особеното раздвояване между автора с псевдоним Велко Верим, който ежеседмично пише своите сатирични фейлетони за Свободна Европа, обърнати към българския слушател и посветени на българската действителност, от една страна, и написаните на немски език детски приказки, обърнати към съвсем друга аудитория. Тук няколко „острова“ от проекта могат да спорят за автор като Инкьов – островът на детската литература, на емигриралия в чужд език, емигрантският и пр.

Случаят с Юлия Кръстева ни дава още по-различна перспектива. Бихме могли да го разгледаме в близост със случая с Цветан Тодоров. На пръв поглед ще видим сходство в напускането на страната, по-меко и съвсем легално в началото. Имаме също така сходния профил на хуманитариста, литературния изследовател и учен. При по-задълбочено изследване обаче ще видим различията в интереси, посоки, жизнени стратегии и тематични полета.

Тъкмо тези интерпретативни оптики на сравняване, търсене на общото и различията между отделните казуси ни се струват особено продуктивни и обещаващи. Не само вътре в самия остров, но и между острова на емигрантите и континента на народната република в този период текат непрекъснати сигнали и напрежения, които следва да бъдат уловени.

                                                                                               Георги Господинов